История

Праистория, античност и средновековие

В Поповското землище се намират три праисторически селищни могили от енеолита и халколита- една северозападно от града и по една в кварталите Невски и Сеячи - както и девет тракийски надгробни могили от римската епоха. Надгробните могили са разпределени в два могилни некропола, но повечето от тях са вече унищожени от иманярски разкопки. Върху селищните могили в миналото са откривани и следи от антични и средновековни градежи. Югоизточно от бившия свинекомплекс на града се намира и най-голямото антично селище от римската епоха в поповското землище. Западно от Попово под вилната зона в миналото са били откривани и останки от малко средновековно селище от Първото българско царство.

До Освобождението

За първи път името на селището се споменава в тимарски османски регистър от 1555 година като село Поп Алагьоз (пъстроокият поп), Кулфал Факъх или Евренос, по името на най-големия земевладелец с вакъфи в района — Евренос бей. Тогава селцето е било част от Никополски санджак, като селище от Разградската кааза. В турски данъчен регистър от 1573 година като име на селището се сочи само Поп Алагьоз и това име се налага за продължителен период от време. По-късно е известно и под името Попкьой („Попово село“), като за основаването му от един свещеник и до днес е запазена интересна легенда, разказвана основно през 19 и 20 век. Селището е известно и като Кара Лом (Черен Лом).

Непосредствено до Освобождението село Попкьой е част от  Кара Лом, Разградска кааза, Русчушки санджак, Дунавски вилает, а след това попада първоначално в Русенска губерния, Разградски окръг.

След Освобождението

По време на Освободителната война, 1877-1878 г. за пръв път руски войски влизат в Попово на 16 юли 1877 година, а окончателното освобождение на селището, заедно с околните села се извършва на 15 януари 1878 година от Русчушкия (Източния) отряд на руската армия.

След Освобождението селището изпреварва икономически останалите околни населени места, главно благодарение на предприемчивия дух на новите заселници —балканджии, дошли основно от Габровско, Великотърновско, Еленско, Дряновско, Тревненско и Горнооряховско, които заменят изселващото се турско население. Макар и по-малко на брой, преселници идват и от Разградско, Шуменско, Сливенско и Ловешко. Поради географските си дадености и наличието на предприемчиви и напредничави за времето си жители, през 1880 година село Попово е обявено за околийски център на Поповска околия, включваща първоначално 48 прилежащи селища, а на 10 юни 1883 година Попово е обявено за градец (градче) с княжески указ.

Попово през 1930-те години

Най-голям икономически подем в градчето настъпва след прокарването на железопътната линия София-Варна, минала в непосредствена близост до Попово благодарение на силния натиск на местната общественост върху правителството и откриването на поповската ж.п. гара през 1899 година, което превръща градчето в първостепенен земеделски, търговски, а по-късно и икономически център за района. През 1920-те и 1930-те години градът започва да се превръща и в много добре развит икономически център с маслобойна — собственост на братя Доневи, действаща и сега като търговско дружество под името и марката „Роса“, крупен доставчик на олио в страната; две тухларни, прераснали в керамичната фабрика на братя Иванови. Предприятието продължава да функционира и до днес след неговата успешна приватизация под името „Родна индустрия — Попово“ ООД; много модерна за времето си мелница, изградена от Иван Колчев, която работи и до днес; плетачна фабрика на братя Славови; бояджийска фабрика; печатница с издателство и книговезница „Просвета“ на Иван Ст. Калчев с машини специално доставени от Германия, закрита през 1980-те години. Имало е и малка фабрика за производство на безалкохолни напитки основана в началото на 20 век; тютюнева фабрика „Фар“ станала собственост на картел Градеви — Дякови и много други по-малки предприятия от леката промишленост. През 1904 година е основана Българска земеделска кредитна банка, а функциониращата и до днес Популярна банка — Попово е основана на 9 юни 1919 година. Електрификацията на града започва през 1926 година, като на 19 декември същата година светва и първата улична електрическа лампа.

Попово е бил и център на най-големия пазар на живи животни в Североизточна България. След 1947 година почти всички по-големи и важни промишлени мощности са пренесени в град Търговище, за да дадат начало на промишлеността и там.

Между 1944 и 1989 година

След Деветосептемврийския преврат през 1944 година и окрупняването и национализацията на частните промишлени мощности, постепенно се създават множество заводи, работещи до 1990-те: заводите „Спорт“, „Ален мак“, ремонтен завод, завод „Възход“, керамична фабрика, винзавод, хлебозавод и др. През 1960-те започват да функционират ПК „Петър Лазаров“ (в сферата на услугите), „Сортови семена“, „Пътно управление“, млекоцентрала „Сердика“, а през 1970-те — завод „Родина“, завод „Хлебна промишленост“, фабрика „Искра“, завод „Чавдар“ и други. През 1980-те са създадени ПЖК „Родопа“, сепараторен цех (прераснал в завод), електроапаратурен завод и други.

Най-силен стимул в развитието си местната промишленост получава по линия на интегрирането на промишлеността на социалистическите държави в СИВ и по линия на оръжейната промишленост на тези държави. Повечето от поповските предприятия строят дъщерни цехове и в близките села, с което осигуряват постоянни доходи и на селското население в района. За нуждите на работещите в тази огромна за размерите на град Попово промишлена зона през 1971 година започва изграждането на нов квартал (ЖК „Запад“ или „Русаля“), застроен изцяло с многоетажни блокове, където живеят новите работници, придошли главно от близките села. През същата година към град Попово са присъединени две от най-близките села — Невски и Сеячи, и са превърнати в неговиквартали, с което се оформя днешният териториален облик на селището^[26]. До 1990 година предприятията на Попово страдат от постоянен недостиг на работна ръка и това води до неколкократното увеличаване на неговото население, главно за сметка на миграцията от селата към града. През зимата на 1986 г. след серия силни земни трусове, започнали на 7-ми декември, с епицентър при с. Асеново, Стражишко по-голямата част от обществените сгради и заводската инфраструктура се налага да бъде отремонтирана или укрепена.^[27] Немалка част от жилищата на Попово, особено разположените в северната и южната част на града са умишлено разрушени, поради опасност от събаряне и построени отново.

След 1989 година

След разпадането на икономическия и военния съюз на социалистическите държави (СИВ и Варшавския договор), колапса в търговията с изпадналия в дълбока криза вече бивш СССР и бързата и не винаги успешна приватизация на държавните предприятия в града, започва постепенното закриване на по-голямата част от местните заводи. Малко по-късно са закрити или изпадат в тежка и продължителна криза и заводите, свързани с военната промишленост, които се намират се на територията на града и на общината. Липсата на възможност за препитание на работоспособното население първоначално довежда до много висока безработица, а вследствие на това и до бързото намаляване на самото население на града, поради миграцията му към големите градове и промишлени центрове на България, а също и извън страната. На свой ред, на мястото на мигриралите поповчани, постепенно започва да се заселват население, идващо основно от селата на общината.

В момента населението на Попово се препитава главно със земеделие и преработка на земеделски продукти, в държавните и общински служби и фирми, както и в няколкото частни шивашки и индустриални предприятия. Финансово-икономическата криза, започнала през 1998 г. нанесе допълнителен удар върху икономиката на града. През последните няколко години се правят опити за развитие и на туризма, използвайки благоприятното разположение на града спрямо другите по-големи населени места, природните дадености на района и културното му богатство. 

По различни проекти, спечелени основно от Общината и от някои местни граждански организации се извършва ремонт на централната част на града, някои квартали, улици, водопровод, канализация и благоустройството му като цяло. През 2009-2010 г. Попово се сдоби и с пречиствателна станция за отпадните води, а общинските училища, детските градини и сградите на културните институции бяха реновирани или основно ремонтирани за да отговорят на съвременните изисквания.

Постепенно, макар и бавно и много трудно започна съживяването на града в условията на един основен и все още нерешен проблем — липсата на достатъчно и добре заплатена работа.